От няколко дена се опитваше да изтръгне черната лъскава змия от сърцето си. Дърпаше я безуспешно. Ръцете й се хлъзгаха по черното гладко тяло и всяка вечер заспиваше изтощена. А змията продължаваше да се увива и да пристяга сърцето й.     Поредната вечер ядосана тя взе нож и отряза парчето от змията, което беше успяла да изтегли. Заспа с надежда, че на следващата вечер ще продължи парче по парче.      На сутринта намери змията възстановена до първоначалния й размер, удобно завита като свинска опашка около сърцето й.     Тогава си спомни… Беше забравила, но си припомни какво трябваше да направи.     Следващата вечер пое дълбоко дъх и изтръгна цялото си сърце, заедно с увитата черна змия. Сложи ги в кутия за обувки.     Занесе кутията на малкото гробище в гората. Не беше идвала тук отдавна.      Изкопа малък гроб и положи кутиата в него. Зарови го с ръце. Поогледа се и придърпа първия по-плосък камък. стовари го върху гробчето, извади тебешир от джоба си и написа: “Любов N”.     Замислено огледа останалите малки гробчета и се опита да ги преброи. После си спомни, че беше решила да не го прави, някога, когато уж беше погребала последната.     Така и остави надписа. Без число.     Тръгна си без да се обръща. В гърдите й, в огромната празна дупка оставена от предишното й сърце, едно малко колкото грахово зърно сърчице се опитваше да се научи да тупти. Знаеше, че ще отнеме много време. С годините времето се увеличаваше.  Знаеше, че трябва да го опази докато заякне. И знаеше, че все някога, след време ще й се наложи да го погребва отново с поредната змия увита около него в удушлива хватка. Но до тогава …      Сърчицето изтупка неравномерно ...